начало   контакти
vardar@art.bg


Исторически архив
Документи
Македония
Малко смех
М У З И К А
Новини
История на изкуството: http://classica.art.bg/
ПОЕЗИЯ
Фотогалерия
литература
Книжарница "История" предлага

всички теми »


Оригиналът на прословутия " милиционерски " донос от Ал.Жендов до В.Червенков от 3 март 1950 г.

дата: 01 Декември 2008 г. , автор: Георги Генов

Исторически архив - орган на Съюза на учените, г.VII,кн.16-17,дек.2008 - февр.2009;с.1-33.

Оригиналът на прословутия “милиционерски” донос от Ал. Жендов до В. Червенков от 3 март 1950

Георги Генов

Реки от мастило са се излели по т.нар. “случай Жендов” и неговото известно писмо до Вълко Червенков.

Ала, както отбелязва Богомил Райнов в една посмъртно излязла книга: “Документът така и си остава непубликуван”. И добавя: “Системното премълчаване на писмото е създало у по-широката публика убеждението, че съдържанието му е известно само на неколцина души.”1

Самият Райнов подбира от това писмо отделни цитати, както в споменатия труд, така и в този, посветен на неговия баща.2

По същия начин постъпва и Хр. Радевски ­ свидетел на спречкване между Жендов и Червенков, както и проф. Любомир Огнянов, който в огромен том (504 стр.), посветен на борбите и чистките в средите на БКП, публикува някои сведения за Жендов, но защо ли пропуска този ключов документ, обясняващ множество неща за самоизяждането на комунистическата върхушка, засегнало хиляди човешки съдби, включително тази на Ал. Жендов и самоубилият се след неговия донос художник Кольо Колев.3

Оставяме настрана стотиците публицистични изяви на привърженици, или противници на Жендов (главно журналисти), които се упражняват по темата години наред.

След множеството полуинтелигентски баталии, реших да публикувам писмото на Жендов в напълно обективистичен дух (поклонник съм на немската историческа мисъл, склонна да си служи само с достоверни документални източници). Без да вземам страна в спора между апологетите на Жендов и техните противници, предлагам на уважавания читател оригиналния документ, съхраняван в Централния държавен архив.4

За да не отегчавам любознателната публика, ще кажа само още няколко слова, преди да предоставя думите на самия Жендов, който е писал ужасяващи неща са своите колеги от Съюза на българските художници, през чиито биографии, както самият той се изразява, “като червена нишка  минава едно и също: чужд и враждебен на партията преди 9.09.1944 г. (курсивът е на Жендов). Без да каже една добра дума за никого от творците, в този по същество милиционерски донос, той не само напада старите, утвърдени художници, но преди всичко търси “врагът с партиен билет”. Към писанията си, казва Богомил Райнов, остава само обвинителят да добави: “Арестувайте ги! В ония времена това се подразбираше.”5

А какви са били времената, съм описал в една моя, скромна по обем, но богата като фактология книжка.6

Тук, в няколко изречения ще обрисувам духа на епохата.

След преврата на 9.09.1944 г. няколко от най-известните български художници бяха убити, други пратени по затвори и лагери.

В обстановката на масов терор група нагаждачи с помощта на работническата партия (комунисти), извършва преврат в Съюза на художниците и се самообявява за ново ръководство. От близо 300 членове на бившето сдружение само петдесетина присъстват на “учредителното събрание”, което, изхвърляйки от редиците си “враговете на народа”, избира ново ръководство. В него фигурират: Николай Райнов ­ провъзгласен за председател, Илия Петров ­ за секретар, Николай Шмиргела ­ за касиер. Сред новия “елит” са имената на Жендов, Фунев, Ангелушев, Попов, Сотиров и др.

Те предоставят изцяло услугите си на престъпния “Народен съд”, скалъпват доноси срещу свои колеги, отнемат възможността на десетки художници от Съюза да участват активно като свидетели по време на заседанията в съда.

Дописките във вестниците относно колегите им звучат като милиционерски досиета, а на самия процес “главният свидетел ­ председателят на Съюза (както пише С. Нелчинов) Николай Райнов “за никого не казва добра дума”. За него не съществуват цели жанрове в изобразителното изкуство. Последният отсича: “Карикатуристите не са художници”.

Обвиненията са безброй: голяма част от творците служели на “фашизма”. Ухажвали буржоазията, рисували сладникави и бездарни работи, пропити от влечение към западното упадъчно изкуство; проявявали “естетизъм” (SIC!), “уродлив формализъм”, и (О, небеса!) позволявали си да отричат “великото” съветско изкуство.

В хайката, разбира се, участва и Жендов. Не е за учудване, че след като излизат от затворите и лагерите, или подтиснати от задушливата обществена среда, множество художници се оттеглят от активно творчество, затварят се по родните си места, бягат в чужбина.

Все пак, когато в България се надига масово недоволство, предвождано от опозицията, някои по-наивни творци, а други, ръководени от кариеристични амбиции, се завръщат в Съюза, където постъпва и попълнение от по-младото поколение.

През 1947 г. на XX обща художествена изложба участват 224 автори, но само две години след това ­ на XXI-та, техният брой намалява на 148. Тук не е без значение да отбележим, че в голяма степен отливът се дължи и на разгромяването на опозицията.

Всичко това е изключително болезнено за ЦК на БКП, информиран за него от Александър Жендов.

За отдръпванията, разбира се, дават своя принос и постоянните борби между самите комунисти, образуването на групи; фелдфебелското отношение на ръководството на Съюза и на КНИК (Комитет за народно изкуство и култура) към отделната личност; безкрайните обвинения във “формализъм”, “декаденщина”, “вражда към съветското изкуство”.

След V конгрес на БРП(к) започва чистка в самата партийна организация на СБХ, по повод на което на 22-23 януари 1949 г. Вълко Червенков констатира, че тя (организацията) е напълно “разединена”. Както той се изразява, до него стигат сведения, че комунистите “се унищожават един друг” и той заявява: “В дъното на това е ръката на нашия враг.” Къде и кой е врагът, не е посочено конкретно. Това  е онзи опасен враг, който се прикрива под булото на “формализма” и други упадъчни течения, като импресионизма например...

В тази реч (произнесена на събрание на художниците) Вълко Червенков заплашително отбелязва: “ЦК на Партията е твърдо решила да тури ред в партийната организация” и още “да тури край веднъж завинаги на безпринципната груповщина в нейната среда.”7

Все още не е дошъл редът на Жендов.

Но идва онази злощастна за него новогодишна нощ (1950 г.), на която се събира със свои приятели и сподвижници в дома на Хр. Радевски. По някое време ­ неканен, пристига и Вълко Червенков.

Първоначално нещата вървят добре; всички се чукат с госта за здраве, подмятат се шеги..., докато Жендов и Червенков не се отделят настрана и започват да си говорят насаме.

От дума на дума се стига до сериозно спречкване. Главният повод за него е въпросът за ръководството на изкуството. Жендов си позволява да интимничи със “стопанина” на “Голямата къща” и може би малко пийнал заявява, че партийното ръководство е некомпетентно и правело само пакости. Според него една такава специфична област не може да се ръководи, ако не се познава добре. Водеща роля трябва да се предостави на сериозни и верни творци, а не на апаратчици и бездарници.

На свой ред Червенков твърди, че партията не може да отдава другиму правото на ръководство; че ако остави художниците сами да се ръководят, “те ще се избият”. Жендов не отстъпва. Нещо повече, не подбира изразите си... Червенков не реагира остро, но трудно прикрива раздразнението си.

Както отбелязва Христо Радевски: “очевидно тоя спор е дал тон на по-сетнешното му отношение към Жендов”.

Няма съмнение по въпроса. Б. Райнов пише: “Червенков е от хората, които забавят, но не забравят.”8

Както ще видим, конфликтът между всесилния “деспот” и дръзналия да му възразява “поданик” ще има фатална развръзка.

Изглежда, след като отрезнява, Жендов си дава сметка какво е надробил. Два месеца той се подготвя грижливо за превантивен ход, с който да умилостиви “монарха”. На 9 март 1950 изпраща своето прословуто писмо до Червенков, което ви предлагаме в пълния му обем (дори с правописните грешки).

Това е един поучителен за своята епоха документ, който може да даде обяснение дори и на въпроса ­ защо и в наши дни ние, българите, продължаваме да се самоизяждаме? Нима управниците са се променили коренно. Какви поражения в изкуството, културата и обществените отношения нанесе предходният половин век.

Ето и оригиналния текст на цялото писмо:

                 ;               &nbs p;    До

                 ;           др. ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ

                 ;               &nbs p;   ТУК

Драги др. Червенков,

След новогодишния наш разговор в дома на др. Радевски доубедих се, че между ръководството на нашата партия и мене няма и не може да има каквито и де е разногласия както по разбиране същината и обществената роля на изобразителните изкуства и тяхната партийност изобщо, така и по конкретните задачи, които партията поставя днес пред българския художник. Едновременно с това обаче доубедих се също, че въпреки моето поведение и изказвания в ръководните партийни среди е затвърдено отношение на недоверие към мене, като към претендент за неограничен разпоредител с изобразителните изкуства, който оспорва правото на ЦК на партията да ръководи тия изкуства, който противопоставя на партийното становище по тоя въпрос интелигентско-естетични враждебни на партията възражения и дори организира антипартиен отпор.

Според мене това недоверие се гради преди всичко върху това, че в миналогодишното отчетно-изборно събрание на парторганизацията ни направих отвод на кандидати от предложената от ЦK листа и гласувах срещу тях. Втората вероятна причина за недоверието към мене смитам и това, че моето гласуване не остана изолирано, а бе подкрепено и от гласовете на някои партийни членове и е било изтълкувано навярно като проява на организирана съпротива срещу ЦК. За затвърдяване на недоверието срещу мене, на трето място, смятам, за причина и това, че след като новото бюро на нашата парторганизация ме изолира планомерно както от АПО на ЦК, така и от работата на парторганизацията и не съюза ни, моето лично огорчение и гордост ми попречиха да преодолея тая изолация и въпреки всичко се опитам с работа да възстановя доверието на партията към мене. Тия три положения според мене са създали удобна обстановка, в която пред ръководните партийни среди са били натрупани редица злокачествени информации (направо казано ­ интриги и клюки, които са ме обрисували като “супериндивидуалист”, “маршал на изкуствата” или просто като антипартиен дурак).

Доколкото въпросното, незаслужено според мене, недоверие засяга само моята личност, тук не ще Ви занимавам с него. Въпреки неудобствата (меко казано!), които търпя от него, въпреки обидата. Защото знам от опит, че всички мои словесни декларации, несподелени с дело, не ще са в състояние да разколебаят това недоверие. Не ще се опитвам също така да опровергавам интригите и клюките срещу мене. Първо, защото количеството и качеството на тоя безотговорен конспиративен материал ми е неизвестно и, второ, за да си спестя смешното положение след 30-годишна работа за партията да доказвам, че не съм антипартиен дурак. Това обаче съвсем не значи, че с аристократично високомерие отминавам отношението на ЦК към мене (само аз знам както ми струва теза обидно отношение). Но, както казах вече, не с приказки, а с работа ще се боря за възстановяване на партийното доверие. Не съм загубил още вяра нито в партията, нито в себе си.

Недоверието, за което става дума по-горе, обаче не свършва само с моята личност или с “Жендовата групичка”. То засяга и по-голямата и по-добрата част наши художници ­ партийни и безпартийни. Върху тях тежи подозрение, че тава са злостни формалисти, които отхвърлят всякаква партийно ръководство и контрол в творческата им работа, които в името на бохемска независимост комплотират срещу ЦК, които са враждебни на съветското изкуство и пр. и пр. От друга страна трябва да се признае (а това в нашите среди отдавна не е тайна), че сред художниците се създадоха и се засилват опасни настроения: разочарование от партийното ръководство, обезверяване във възможностите за творческа проява, та дори и паника, в която се смята, че партията едва ли не си е поставила за цел да ­ обезличи творческото дело не художника, като го окове в казармена дисциплина, като го подчини на безапелативна произволна цензура, като вулгаризира до площаден вкус изкуството и т.н. и т.н. Как, с какви доводи и по какви поводи е доведено партийното ръководство до такова отношение към художниците, кой и как успя да посее разочарование сред тях, какво разколеба горещата им вяра в партията, ще се види по-сетне. Първото в случая е да се установи, че между партията и художниците е изградена изкуствена стена на недоверие, че в отношенията между партията и художниците съществува сериозна криза (наистина обективно безпочвена и неоправдана), която из ден в ден се задълбочава и вече са налице редица нейни антипартийни поражения.

За тая криза, за опасностите от нея, др .Червенков, искам тук да Ви изложа някои неща, които смятам, че се крият от Вас. Ще се старая до изложа само факти, без да Ви натрапвам мои преценки и изводи.

Преди всичко да се спрем на сегашната XXI обща художествена изложба, като равносметка за работата на художниците през изтеклите две години (от XX обща изложба 1947 г.) за резултатите от провеждането през тия две години партийно ръководство сред тях. Да направим едно съпоставяне на двете последни изложби (ХХ и XXI).

 

Изложби   Изложители           Изложени творби

                 ;     Тематически  Портрет,   Всичко

                 ;                натюрморт,

                 ;               &nbs p;  пейзаж      

ХХ ­ 1947 224 ­ 100%  240 ­ 53%  210 ­ 47% 450 ­ 100%

XXI ­ 1949 148 ­ 66%  102 ­ 48%  111 ­ 48% 213 ­ 47%

 

Горните данни ясно говорят: първо, че в сегашната изложба участват почти наполовина по-малко ­ 66% ­ художници от участвалите в XX изложба. Второ, изложените в сегашната изложба творби са по-малко от половината (47%) от изложените в XX изложба. Трето, процентът на тематическите творби в сегашната изложба е по-нисък (48%) от процента на същите (52%) в XX изложба. Трябва да се подчертае, че за подготовката на сегашната изложба са дадени 75 контрактации и командировки срещу 35 такива за XX изложба.

Що се отнася до художественото качество на сегашната изложба, достатъчно е да се отбележи само следното: от проявените и утвърдени вече наши художници, чийто общ брой не надхвърля 150-180 д. (думата е за художници, а не за списъка на съюза на художниците) в сегашната изложба не участват повече от 100 художника. Тяхното място в изложбата заемат хора като майор о.з. Л. Йорданов, Д. Гюдженов, Н. Кожухаров, Р. Маринова, Н. Георгиев, К. Колев, Ив. Керезиев, Й. Гешев, Н. Вълчев и пр. и пр., сиреч хора, чиято продукция никога не е отбелязала каквото и да е влияние в нашия художествен живот, чиято продукция при едно по-сериозно журиране трудно прониква до изложби изобщо. Накъсо казано: въпреки идейно-политическата помощ (указанията на V конгрес на БКП), въпреки увеличената материална подкрепа (удвоени контрактации и командировки, откупки, ателиета и пр.) продукцията на художествения сектор у нас през последните две години е паднала с повече от 50%. Тематиката, тая основна задача, поставена пред художниците от нашата прогресивна общественост, не отбелязва за това време никакво развитие, а художественото майсторство (тук вече не мога де се въздържа от преценка!) е под нивото на всички общи изложби от две десетилетия насам, нужно ли е да подчертавам, др. Червенков, че нито един сектор от нашия стопански, политически и културен живее не е отбелязал такива катастрофални показатели?

Подготвени от борбите, които техният съюз води години наред срещу пристъпите на фашизма, художниците посрещнеха възторжено 9 септември. Веднага в тяхната среда бе поставен въпросът за активно включване на изкуството в служба на народа. Изложбата “Фронт и тил”, открита три месеца след 9 септември, със своята заострена политическа тематика и високо художествено качество, доказа гражданския ръст на художника. Непосредствено след “Фронт и тил” съюзът на художниците постави на дневен ред организирането на нова тематическа изложба “В крак с народа”, която да отрази трудовия героизъм на масите във възстановяване на страната. За целта се обезпечиха над 200 командировки в трудови обекти (заводи мини, ТКЗС, производителни кооперации). Но др. Ал. Обретенов от името на ЦК осуети тая изложба затова, че щяла уж да отвлече художниците от преките им художествени задачи (!) за XIX обща изложба. Това инцидентно недоразумение, ако и от името на ЦК, не разколеба художниците от завзетите вече правилни позиции. Резолюцията от януари 1946 (съгласувано с АПО не ПК), гласувана от съюзния конгрес, конкретизира основните задачи на съюза ни: 1. Борба срещу формализма и естетизма, които поставят изкуството във враждебна на обществения живот изолация. 2. За високо художествено майсторство. 3. За заострена бдителност срещу свързаната с преустройството на художника опасност от вулгаризация на изкуството, Резолюцията на V конгрес на БКП доуясни идейно и уточни на по-висока политическа степен задачите на художника: настъпление срещу влиянието на класовия враг в изкуството, борба за социалистически реализъм, опряна на опита на съветското изкуство. Нужно ли е да подчертавам, че тая резолюция ни дойде чужда и натрапена на художниците, че те я посрещнаха с радост, като опора и помощ от страна на партията в предстоящото им творческо преустройство.

За изпълняване на поставената от партията бойна задача пред художниците, естествено бе съюзът на художниците (или парторганизацията при съюза, или КНИК) да изготви конкретен боен план:

1. Разработена задълбочена идейна и методична програма на настъплението. 2. Стратегия и тактика на предстоящата борба. Естествено бе тоя план да бъде изготвен под ръководството на партията при най-широка разяснителна работа сред художниците и с тяхното активно и масово участие, за да бъдат те обединени, мобилизирани, въодушевени, за провеждане на плана ­ естествено, необходимо бе също така съюзът на художниците, а преди всичко прекатегоризацията при него да ликвидират всички свои организационни слабости, да издигнат високо съзнателната дисциплина, да заострят бдителността срещу класовия враг.

На миналогодишното отчетно събрание на парторганизацията ни се изнесе, че още преди V конгрес на БКП една група около Керезиев бе отпочнала активна борба срещу редица художници под лозунга “борба срещу формализма”. Изнесе се, че изходните позиция на тая “борба”, или по-право хайка, са грубо сектантски кариеризъм, средствата ­ клевети, интриги или просто джандарски заплашвания. Понятията формализъм и реализъм плуваха в пълна идейна мъгла и това даваше възможност да се жонглира с тях по най-произволен и безотговорен начин. Резултатът от тая хайка, констатиран на отчетното събрание, бе паника сред голяма част от художниците, отчуждаването им от партията. Резолюцията на V конгрес, Вашите напътствия на отчетното събрание, както и изтеклото оттогава време не внесоха никаква промяна в това положение. В старата безидейна и безпланова плоскост от сторите “идейни” позиции хайката и днес продължава със старите средства. С тая разлика само, че сега изстъпленията й се санкционират от КНИК и се вършат “от името” на ЦК и за негова сметка. И днес все още всяко инцидентно поставяне на въпросите за формализма и реализма в нашата среда разкрива отчайващо непримиримо разноезичие, от което става ясно само едно: че тия въпроси продължават да плуват все още в непрогледна идейна мъгла. Нито съюзът на художниците, нито парторганизацията ни, нито КНИК се погрижиха да изяснят идейната постановка на тия въпроси, да издигнат на принципна висота борбата срещу формализма, за да пресекат възможностите за злоупотреба с нея. Няколкократното казионни статии на Б. Райнов, Л. Белмустаков, В. Иванов, оградени грижливо с безкрайни цитати от партийни документи, с обща куха фразеология за капиталистическото изкуство, което гние докато нашето цъфти, и празни декларации към съветското изкуство дойдоха не да разсеят идейната мъгла, а да се възползват от нея за уреждане на лични сметки.

В тая атмосфера се уреди и XXI обща художествена изложба. Изложбата бе уредена от КНИК (президиумът на съюза на художниците получи исканата да присъства на откриването й!?) В изложбеното жури, назначено от КНИК, бяха привлечени и г. г. проф. проф. Б. Митов и С. Велков. Б. Митов е закостенял формалист-академик, възпитаник на Парижката официална школа, политически и художествен реакционер. За неговото реакционно поведение съюзът на художниците бе успял да го дискредитира обществено още преди 15-20 г. (под прикритие на борба срещу академическата реакция). С. Велков, също формалист-академик, е отдавна дегенерирал художник, без да е играл когато да е роля в нашето изкуство. Възкресяването на тия две лица, ръководното им влияние в изложбеното жури е факт, сам по себе си достатъчен да илюстрира на какви “идейни” позиции стоят ръководителите на отдел изкуство при КНИК и как тия позиции стихийно идеално се покриват с позициите не политическата и художествена реакция.

В това време общото състояние на парторганизацията ни е под нулата. Още докладът на Керезиев в миналогодишното отчетно събрание призна слабата политическа, организационна и просветна работа на партийната организация, разцепление в партбюрото, изоставане в опашката на съюзния живот, изолиране на парторганизацията от безпартийните художници и т.н. През октомври м.г. сегашният секретар на парторганизацията ни, К. Колев, с доклад въз връзка с юнския пленум на ПК изнесе, че тежкото наследство от Керезиев се е влошило до положението на пълна парализа на парторганизацията ни. Бюрото направо е разцепено (Ив. Керезиев и К. Колев срещу всички останали членове на бюрото), на пълно отсъства принципът на колективно ръководство, администрира се и се командва, задушена е всякаква критика и самокритика, разногласията и споровете са стигнали непреодолима непримиримост и спъват всякаква работа, парторганизацията вече дори в опашката на съюзния живот не успява да крета и т.н. Тоя изненадващ със своята характерна искреност доклад, направен от главния отговорник за положението в парторганизацията, секретаря, вместо да послужи за основа на широка оздравителна критика от партийната маса се отправи неразискван в ЦК, където (според думите на К. Колев) стои до днес. Оттогава и без това мършавият организационен живот на парторганизацията ни съвсем замря.

Състоянието на съюза на художниците е още по-тъжно. КНИК упорито го третира не като свободна масова културно-творческа организация, а като свое административно подчинено поделение. (Тук както и навсякъде в настоящето, където се споменава КНИК, да се разбира не Комитета изцяло, а само отдел Изкуство при КНИК). Учреден без каквато да е обективна нужда, секретариатът при съюза (четирима секретари!) не само утежни финансово и бюрократично апарата на съюза, но създаде и опасно двуначалие в ръководството, източник на постоянни  конфликти. Опрян на КНИК, секретариатът мълчаливо узурпира правата на президиума (назначава жури за художествена и идейна преценка, представители на съюза и пр.), докато решенията на президиум остават или под ветото на КНИК, или просто се саботират от секретариата. Съюзът не води организационен и идеен живот, секциите са изолирани от центъра. Бруталната бюрокрация на секретариата е задушила всякаква критика. Традиционната бюрокрация на секретариата е задушила всякаква критика. Традицията на съюза, всички съюзни довереници (членове на комисии и др.) да отчитат работата си пред съюзната маса, е ликвидирана. Другарската атмосфера в съюза е изчезнала, а демократичният дух, в който съюзът работеше и възпитаваше своите членове някога, е заменен с административно командване. Стопанският комитет при съюза е превърнат в апарат за материална издръжка на приятелите на групата и за вербуване на нови приятели измежду колебливите. Неудобните просто не получават никакви поръчки.

Накъсо казано: Вместо идейно обистрена, задълбочена и конкретизирана програма за борба срещу влиянието на класовия враг в изкуството и за полагане основите на соц- реализъм ­ безидейна, безпланова мътилка!

Вместо организация ­ дезорганизация!

Вместо колективно ръководство, вместо масово увличане на художниците в творческа и обществена работа ­ административен терор и командуване.

Вместо градивна високопринципна критика и самокритика ­ задушаване на всяка критика и блато от клевети и интриги.

Капиталът от политическо и организационно съзнание, натрупан от многогодишната работа на художниците, лекомислено се пропилява, Ясно е прочее, защо вместо сплотени, мобилизирани и въодушевени за осъществяване указанията на V конгрес на БКП, художниците посрещат XXI обща худ. изложба демобилизирани, деморализирани, разцепени, обезверени.

При първия още свой досег с художниците през 1947 г. др. Елена Гавраилова влезе в остър конфликт с тях. защото вместо де се потруди с тяхна помощ да опознае и проучи основните положения в изобразителното изкуство и техните особености, за да провежда разумно и резултатно партийното ръководство на художествения сектор, др. Ел. Гавраилова се опита да подмени идейно-политическото ръководство, естетическата преценка и предпочитания по свой личен вкус и, опряна на авторитета на ЦК и на служебното си “положение”, да командува със силата на некритикуема административна принуда. Художниците, които винаги са търсили опора и помощ за своята работа в партийното ръководства, реагираха енергична срещу “ръководството” на др. Ел. Гавраилова и депозираха в ПК на партията изложение на тоя въпрос. И опитът, и чувството подсказаха на художниците опасностите, които такова ръководство крие както за правилното обществено развитие на изобразителните изкуства, така и за общественото възпитание на художествените кадри. Остро критикувана от художниците др. Ел. Гавраилова се видя принудена да отстъпи в тоя пръв конфликт и си направи дори самокритика пред партийния актив на Съюза на художниците. Но тая принудена самокритика се оказа формална, тя не ликвидира дребнобуржоазната интелигентска амбиция за командуване изобразителните изкуства и художниците, а я разпали и задълбочи. За осъществяването и обаче трябваше да се подири “обществена” подкрепа в нашите среди. А тъй като с художниците др. Ел. Гавраилова имаше вече горчивия опит от първия конфликт, тя потърси и намери тая подкрепа сред ония наши колеги, които имаха достатъчно основания да бъдат недоволни от стръмния път, по който съюзът бе повел развитието на нашето изкуство. Чужди и враждебни на едно пълноценно изкуство, което със своя висок критерий винаги е преграда за техния личен морален и материален успех, тия хора охотно се наредиха около др. Ел. Гавраилова и, сплотени в яка безпринципно-кариеристична група, приготвиха се да греят ръце на преследването на непослушните художници. Първо в партийната ни организация, а след това и в съюза бе внесено ожесточено разцепление, констатирано още на миналогодишното отчетно събрание. Изнесените в същото събрание данни за създадената вече груповщина, за пораженията й както в парторганизацията, така и сред съюзната меса не се взеха под внимание. Не се взе под внимание дори и самокритиката, която сам Ив. Керезиев ­ водач на групата ­ бе принуден да направи на своята слаба работа като секретар, не се взе под внимание и критиката, направена на П. Славов, Д. Чоканов и др. Вместо да бъде ударена, групата завоюва нови позиции. В новата листа за партбюро и за съюзно ръководство, изработена не без участието на завеждащия сектор Изкуство при АПО на ЦК, намериха място и И. Керезиев и П. Славов и Д. Чоканов та дори и П. Младенов, за когото се “отчете грешката” (М. Георгиева) след като срещу него гладуваха единодушно всички членове на съюза, с изключение на задължените от партдисциплината партийни членове. Победата на групата бе пълна. Сега вече всяка неудобна критика на изстъпленията й започна да се етикира като борба срещу партията, срещу ЦК.

Автоматически официално бе етикирана за единствено правилно партийното становище (Ел. Гавраилова, П. Зарев) и идеологическата мътилка на групата и нейната хайка срещу “формалистите”, сиреч срещу всички неудобни на групата художници. Според това “правилно партийно становище” формалисти” са напр. Ст. Сотиров, Ст. Венев, Н. Шмиргела, Ил. Петров, Ал. Стаменов, Т. Мангев, Ал. Жендов и др., ако и тия художници да са пионери в социалната прогресивна тематика у нас, а “реалисти”, според същото становище са И. Керезиев, Д. Чоканов, П. Младенов, П. Славов, К. Колев и др., у които цъфти несмущаван френски или немски импресионистичен(най-злокачественият!) формализъм и чиято тематика до вчера, а у мнозина от тях и днес, е евтиният пазарски вкус. С други думи, не борба срещу формализма, а спекулация за преследване на художници, произволно обявени за “формалисти”. Характерен пример: при уреждане на XX обща изложба П. Славов се скарва с факторите от групата. На следния ден тоя вчерашен “реалист” бе обявен от идеолозите на групата (Б. Райнов и X. Белмустаков) за непоправим формалист. Така на дело се прилага, др. Червенков, Вашият съвет от миналогодишното отчетно събрание: Да бием не художника, а неговите грешки! Да водим борба за всеки художник, като другарски помагаме за преустройството му, за да го отвоюваме от влиянието на врага. Борба наистина се води, но не за всеки художник, а срещу всеки художник вън от групата. Наред с това, за доунищожаване на конкуренцията и за присвояване на евтини заслуги, групата разпространи широко легендата за масови антисъветски настроения сред художниците. Такива настроения между отделни художници не се изключени, и това се дължи преди всичко на липсата на разяснителна работа сред художниците, но, между нас казано, групата дори не мисли да воюва срещу тия настроения. Тя е заинтересована само в оклеветяването на художниците като антисъветски врагове, за да получат нейните хора ореола на монополни защитници на съветското изкуство. Всяка критична бележка за съветски художествени творби (критикувани с болшевишка прямота и страстност в списанията “Искусство” и “Культура и жизнъ”) се таксува за антисъветско покушение.

За маскировка пък на безобразията, извършени при касапското журиране на XXI обща изложба, където бяха отхвърлени десетки качествени тематически творби, хората около групата разпространиха клеветата, че “формалистите” масово саботират изложбата. Клеветата бе съпроводена, разбира се, с редовните джандарски заплашвания “концлагер”, “изселване” и пр. А истината е много проста: от стотината неучаствали в XXI изложба художници, за които споменах вече в началото не настоящето, половината са представили творби за изложбата, които журито (Бог. Райнов, проф. Б. Митов и Л. Белмустаков начело!) отрязва като “формалистични”. Останалите художници, наплашени от предварителната хайка срещу тях, просто не са посмяли да представят нищо за изложбата.

Дали др. Ел. Гавраилова искрено е вярвала, че хората около нея и тяхната “идеология” са единствено пригодни за изграждане на соц. реализъм у нас, а всичко останало от художествения сектор подлежи на ликвидация, или просто, опирайки се на тях, за да превежда “партийната” линия на своя личен вкус е трябвало сама да стане опора на апетита на групата, няма защо да гадаем. Важното в случая е, че както Ел. Гавраилова, така и КНИК (след Вашето напускане на Комитета) застанаха безрезервно зад групата. Нещо повече ­ КНИК стана изпълнителен орган на групата:

1. Творбите на командированите в Румъния художници минаха под цензурата на идеолозите на групата, които ги обявиха за формалистични и КНИК забрани да се изложат.

2. Пак по преценка на същите идеолози КНИК забрани изложбата на командированите в Чехия български художници. При тоя случай характерно е да се отбележи следното: Творбите на командированите бяха забранени след като бяха одобрени с преобладаващо мнозинство от художниците в художествено-творческото обсъждане, в което бе бламиран несъстоятелният доклад на Л. Белмустаков. След тоя горчив опит цензурирането и забраняването на изложбата от творбите на командированите в Чехия бе извършено от КНИК при закрити врати, без каквото и де е обсъждане.

3. Същата цензурна забрана застрашава и изложбата на командированите в Унгария художници.

4. По преценка на групата Керезиев, която от името на KНИK подбра и подреди националната галерия, с лека ръка е заличено цяло десетилетие от развитието на нашето изобразително изкуство (1931-1943). Дружеството на новите художници, първото прогресивно (под влияние и ръководство на БКП) дружество на художници у нас, което в условията на Мушановата реакция и кобургския фашизъм постави основите на прогресивната социална тематика у нас, е изгонено от Националната галерия. Неговото място заемат членовете на групата или техни приятели: Д. Чоканов, К. Колев, Д. Вълканов, И. Керезиев, Ст. Стаматов, Д. Занков, Б. Златарева, П. Сандев и др. хора, които никога никакво място в нашето изобразително изкуство не са имали. Тук обаче трябва да се признае, че групата като чели се е посмутила сама от делото си, та за да се огради от критика и отговорност, покани членове на Политбюро да прегледат подредената вече галерия.

5. Публично обсъждане на изложбата на К. Щъркелов ­ фашистка демонстрация сред столицата на HP България ­ назначено от съюза на художниците, бе забранено от КНИК,

6. По доклади на идеолога на групата Белмустаков трябвало да бъдат забранени и изложбите на чешкия карикатурист Хаас и на американския карикатурист Греппер като формалистични (!), но намесата на НС на ОФ е осуетила тоя скандал. Все пак тия изложби, както и изложбата не Чешката скулптура бяха открито саботирани от групата.

7. Саботирана е групата и от КНИК бе и изложбата на карикатуристите, сред които няма нито един член на групата. На откриването на изложбата отсъстваха както чиновниците от КНИК, така и “реалистите” от групата. Едва след закриване на изложбата Б. Райнов излезе с унищожителна критика срещу всички карикатуристи.

8. Реакционният комитет на сп. “Изкуство” реши в началото на миналата година прегледа не обучението в Художествената академия. Преглед, без административни изводи, а като основа за едно широко обществено обсъждане на подготовката на художническите кадри. КНИК забрани тоя преглед.

9. Аз споменах вече в каква атмосфера и под какъв критерий КНИК журира XXI обща худ. изложба. Ще прибавя само, че журито не изложбата до тоя момент не е сметнало за нужно да оповести и постави на обществено критика протоколите на своята работа, че до тоя момент уредниците на изложбата (открита на 21.XII.1949 г.) не допуснаха общественото й обсъждане, че назначеното от Съюза на худ. обсъждане бе забранено от КНИК. Ето как др. Ел. Гавраилова прилага на дело решенията не юнския и януарския пленуми на Централния комитет на партията!

10. Що се отнася до критиката на XXI обща изложба, трябва да се отбележи преди всичко статията на Б. Райнов (член на журито), отпечатана във в. “Раб. дело” един ден преди откриване на изложбата. С тон на оторизиран от ЦК авторът на тая статия обяви изложбата за “значителна победа на реализма под ръководството на нашата славна партия”. Кой след тая, облечена в тогата на партийно решение, статия ще дръзне да спори с нейния автор? Малко се е вълнувал Б. Райнов от това, че върши антипартийно покушение, като прегражда по тоя начин пътя на критиката, като поставя партията отговорник за херостратовския подвиг на групата.

Не бе допускате критика на изложбата и от парторганизацията при съюза ни. От м. ноември (журирането на изложбата) до днес парторганизацията не е имала нито едно събрание, на което да постави въпроса за изложбата.

Писателят Кр. Белев се оплаква, че ОПО на ЦК е спрял неговата критична бележка за изложбата.

11. Секретариатът на съюза (П. Славов, Д. Чоканов, Б. Райнов и Д. Саркисян) изцяло в ръцете на групата, опрян на КНИК, назначава жури за конкурса Ботев. Въпреки протеста на съюзния президиум КНИК утвърждава назначеното от секретариата жури. Член на журито е К. Панайотов, в чието ателие И. Керезиев рисува за конкурса, може би не без помощта на Панайотов. Като се има предвид, че конкурсът бе анонимен, премирането на несъстоятелната работа на Керезиев носи явно криминален характер.

Като всяка безпринципно кариеристична група и групата на Керезиев развива широка семействена дейност.

Така, например в Националната галерия хората на групата получиха почетни места, за да сочат със своите съмнителни произведения постиженията не родното изобразително изкуство и пътя за неговото по-нататъшно развитие. Единствената по него време картина на И. Керезиев, импресионистично разглобен портрет, която др. Ел. Гавраилова при журиране на венецианската изложба шкартира като упадъчно формалистична, за по-малко от година стана прогресивно реалистична, за да намери място (не без благословията на същата др. Ел. Гавраилова) в Националната галерия.

За заслугите си към делото на групата (вместо музеен ценз) К. Колев е назначен на нова синекурна заплата ­ асистент в Нац. галерия.

Оценителната комисия от КНИК; с участието на секретаря на Съюза др. Чоканов определи цените на изложените в XXI обща изложба творби. Но чудовищното несъответствие на определените от тая комисия цени може безпогрешно де се състави списък на групата и нейните приятели.

Също такъв списък може да се състави и по списъка на откупените от изложбата творби.

Скандалът с извънбрачното дете на Д. Чоканов дълго занимава художническите среди със своите пикантни подробности и накрая се наложи анкета. Анкетата обаче се проточи до безкрайност и замря неизвестно къде. Секретарят на парторганизацията ни, К. Колев, защити горещо Чоканова с теория за трагедията на бездетното семейство. Според него Чоканов е бил принуден да се погрижи за извънбрачното дете, за да ликвидира тая трагедия...

Анкетата се належи и за миналото на Л. Белмустаков. За него наш партизан от с. Щомщица (Годечко) др. Методи Васев даде сведения, че като учител в Цариброд преди 9 септември Л. Б. е преследвал зверски ученици комунисти. За да спестят евентуални неприятности на своя човек, в анкетната тричленна комисия влязоха Д. Чоканов и П. Панайотов. Белмустаков представи на комисията официален документ с титовски печати. Въпреки че подписите в тоя документ са били на бивши водачи на бранниците при царибродската гимназия (по показания на М. Васев) анкетата бе благополучно приключена и Л. Белмустаков замина здрав и читав за Москва, стипендиант на КНИК.

Специална глава в семействената дейност на групата са разходите на нейните хора в чужбина. Наистина и други художници са били изпращани от Съюза зад граница, за да свършат една или друга работа. Но докато тия други са изпращани зарад тяхната художествена подготовка, за да отстрамят страната ни пред външния свят, хората от групата се разхождат в чужбина, за да ни срамят със своята некадърност. През 1948 г. И. Гецов и Ас. Димитров са изпратени в Прага, за да направят наш павилион в селскостопанската изложба. Там те така бляскаво се проявяват, че др. Титко Черноколев се вижда принуден да ги изпъди. Пак по същото време П. Славов се самоназначава представител на Съюза на графичната изложба на народните демокрации в Прага (между нас казано П. Славов никога нищо общо не е имал с графиката). Пристигнал в Прага, той дори не успява да намери изложбата, за която е отишъл (негово признание) и, разбира се, Съюзът ни нищо не научава за тая изложба.

През 1949 г. като фалшифицира със съдействието на П. Славов списъка на специалистите декоратори на щандове от приложната секция и след интриги срещу колегите си пред Министерството на външната търговия А. Димитров се назначава да уреди нашия павилион на лайпцигския панаир. За да парира атаките на възмутените колеги, А. Димитров декларира пред миналогодишното отчетно събрание (във Ваше присъствие), че е назначен “без негово знание” и че се отказва  да замине. Разбира се, седмица след тая своя декларация той е вече в Лайпциг. Каква е била неговата задача там не успяхме да узнаем, научихме само че българският павилион е бил построен и декориран не от А. Димитров, а от двама немски художници, на които е изплатен отделно хонорар. Тая за втори път демонстрирана некадърност зад граница не пречи на А. Димитров да бъде телеграфически извикан Поморие през лятото на 1949 г., за да замине за Виена да урежда пак българска изложба. За щастие тоя път проектите на изложбата и изпълнението им са изработени вече в София и А. Димитров заминава за Виена само като държавна необходимост, без да става нужда да се наемат за случая немски художници.

Това са само няколко по-изпъкнали моменти от семействената дейност на групата. Повече подробности по нея ще можете да получите от комисията при I район, която в момента обследва нашата парторганизация.

Партийното нареждане да се призоват всички членове на низовите партийни организации да дадат сведения и сигнали за антипартийни прояви на промъкнали се в партията чужди и вражески елементи, за да улеснят прочистването на партията от тях, не стига до нашата парторганизация. Дори до партбюрото не стига. Групата го запазва за себе си само, призова само своите хора да депозират сведения в първата комисия по обследване на парторганизацията ни. По тоя начин в комисията постъпват обвинителни материали само срещу ония, които са в немилост пред групата, а нейните хора остават кристални безгрешници. Такъв безгрешен праведник, К. Колев, дори присъства на заседанията на комисията.

По тоя едностранчив обвинителен материал, представен на комисията за обследване, по неговите автори ­ също така безпогрешно може де се установи състава на груповия актив:

Иван Керезиев: чужд, натрапен в художническите среди, след двегодишната си дейност между тях стенал още по-чужд и омразен. В 1942 година прокурорски свидетел в антикомунистически процес. В 1948 г.; наложен (не избрал) за секретар на парторганизацията ни. С анкета уволнен за некадърност и лентяйство от Държ. издателство при Министерството на просветата. Уволнен след това по същата причина и от ателието на Неделния театър. Формалист, под влиянието не късния френски импресионизъм. Член на БКП след 9.IX.1944 г.

Петър Славов, чужд и враждебен на комунизма и комунистите преди 9 септември. При учителстването му в Карлово по негови доклади провеждани хайки за изключване на ученици комунисти и за фашизиране на възпитанието. Близък на ратниците. Като секретар на Съюза на художниците брутален бюрократ и саботьор на колективните решения.

Кольо Колев, чужд и враждебен на комунизма и комунистите преди 9 септември. В миналото безгръбначен интелигент-храненик. Получавал средства от Международно младежко християнско д-во (централа САЩ), от адвентисти, баптисти, евангелисти и пр. Стипендиант на френската легация в Париж. Приятел на Борис III, получава пари и от двореца. Като учител в с. Чепеларе уволнен от кмета Райко Харитев (комунист) за фашистки прояви и пиянство.

Деньо Чоканов, в 1928 г. изключен от партията за ликвидаторството и изолиран от нея като агент на полицията. Племенник на фашисткия идеолог Борис Донев и негов епигон в пейзажа (югендовски импресионизъм ). Пръв от българските художници прави изложба с пейзажи от “велика обединена България”. Промъкнал се в партията след 9.IX. 1944 г. конспирира срещу парторганизацията при Съюза ни с безпартийни и фашисти организира антипартийни листи. Саботира (негово собствено признание) работата на съюзния Упр. съвет (ръководен от АПО при ИК), за което е наказан със строго мъмрене с предупреждение. Баща на извънбрачно дете. Уличен и злоупотребява с обществени средства.

Богомил Райнов, идеолог на групата. Преди 9.IX.1944 решително отказва да даде съдействие на партията, въпреки многократните покани на партийни работници (др. Маринова от Съюза на бойците против фашизма). През това време води скандален живот на битово разложен бохем. Научил за разстрела на др. Н. Вапцаров, възклицава: “Пада му се, като е глупак!” (свидетел Сашо Стоянов). Автор на крайно формалистични упадъчни стихове. До преди година-две страстен апологет на Сезан и френския модернизъм.

Любен Белмустаков, идеолог на групата, преди 9.IX.1944 г. като учител в Цариброд зверски преследва ученици комунисти.

Към тия имена трябва да се прибавят и: Асен Димитров, от когото БОНСС-истите в академията са се пазили като от полицейски агент, Йордан Гешев, протеже на германо-българското д-во в Габрово, Петър Младенов, вечен рентиер и заклет естет формалист, Иван Гецов, Панайот Панайотов, Господин Георгиев и редица още десетосептемврийци, повече или по-малко активни, но винаги единни в хайката за разгонване на художниците.

Накрая няколко думи за “опозицията” в групата Керезиев. Както споменах, П. Славов, при уреждане на XXI обща изложба, се скара с командирите в групата и поведе груповска “опозиция” (А. Димитров, И. Гецов и др.) Тоя конфликт бе най-високата точка на груповската кариеристика. Той бе също така безпринципен, както цялата груповщина изобщо и неговата база бе подялбата на придобивките. П. Славов е бил онеправдан, неговите заслуги към групата ­ подценен. Научаваме се, че сега П. Славов воюва срещу групата. В името на какво? В името на “груповското единство”, под чийто знак минаха всички престъпления и издевателства на групата, които доведоха до днешното безобразно състояние на нашия сектор? И срещу кого? Срещу ония, на които да вчера П. Славов беше верен съратник във всички покушения срещу авторитета на партията, срещу изкуството и художниците? Да си спомним недалечното минало на страната ни: когато едно буржоазно правителство се изхабяваше от престъпленията си, буржоазията винаги своевременно си създаваше “опозиционен” политически резерв. Така Ляпчев смени Цанкова, а Мушанов ­ Ляпчева и т.н. Така в навечерието на 9 септември буржоазията пак се опита да излъже народа с “ново” правителство Мушанов-Вергил Димов. Петър Славов може би се надява да възглави стихийното възмущение на художниците срещу груповщината на Керезиев, но той и неговият “опозиционен” резерв са твърде добре познати в съюза ни, за да не могат да излъжат когото и да е от съюзните членове. Но всички негови атаки срещу груповщината са добре дошли. Те ще уяснят доста неща от тъмната заговорническа дейност на антипартийната груповщина на Керезиева ­ едва ли някой по-добре от П. Славов познава тая дейност ­ но не ще успеят тия атаки с нищо да намалят неговата отговорност. Застрашени, верните на групата бързат да хвърлят кал върху П. Славов. И това е добре дошло ­ и то на свой ред ще помогне за разведряване на атмосферата, в която вече беше невъзможно да се диша...

Преди година, при една конференция във Вашия кабинет, др. Елена Гавраилова постави интересен въпрос: няма ли пръст врагът в непримиримите борби, които разлагат нашия сектор? Отново на поставения въпрос обаче не се получи. По-късно някои от хората на групата на Керезиев се опитаха да лансират идеята, че “групата на Жендов” била стожер на фашизма в нашия съюз. Но клюката бе толкова очевидно несъстоятелна, че сами авторите й трябваше скоро да се откажат от нея.

Трябваше да измине цяла година, трябваше разрушителната дейност на груповщината у нас да премине от левосектантско фразьорско количество в ярко антипартийно качество, за да можем с положителен вече отговор да спрем на повдигнатия от др. Ел. Гавраилова въпрос: Да, класовият враг не само може да има пръст в разрухата на нашия сектор, тя изцяло е възможна само като негово дело. Защото само класовият враг може да спечели от охуления авторитет на партията и нейния ЦК, защото само него може да ползува разоръжаването фронта на трудещите се от пълноценното мобилизиращо изкуство, защото само класовият враг може да злорадства пред разбитите организации на художниците и посятото в тях недоверие и страх от партията.

Длъжен съм да призная, че до неотдавна смятах за основна причина за положението на нашия сектор само една дребнобуржоазна интелигентска амбиция, богато и безогледно използвана от група хищнически апетити. Днес тая теория, на която не може да се отрече известна логика и правдоподобие, не звучи вече убедително. Нейната логика и правдоподобие остават изкуствени построения пред сочния материал от биографията на първенците на групата Керезиев. Като червена нишка през всички тия засега оскъдни биографии минава едно и също: “... чужд и враждебен на партията преди 9.IX.1944 г. ...” А като прибавим към тия биографии и списъка на открито менажираните от групата нейни приятели, върху които тя възлага изграждането на социалистическия реализъм ­ картината  значително се завършва:

Майор о.з. Лазар Йорданов, стипендиант на двореца, художник на Борис III.

Дим. Гюджеков, художник на бившето Военно м-во, изключван от съюза на противосъюзна и фашистка дейност.

Ник. Кожухаров, автор на масово разпространената картина “Разбиване на Червената армия при Севастопол”, изключван от съюза за профашистка дейност.

Кочо Щъркелов, бивш хулиганстващ фашист, знаме не фашистите, приятел на Борис III.

Бинка Златарева, от свитата на принцеса Евдокия.

Проф. Борис Митов.

Никола Танев, у когото след 9.IX.1944 година се намери легитимацията, че е в услуга на полицията. Изключван от съюза за фашистка дейност.

Иван Манев, фашистки стипендиант в Мюнхен през 1942-1943 г.

Руска Маринова, художничка на столичния хай-лайф, приятелка на Никола Петков.

Янко Павлов, 9-то юнски фашист

Ел. Консулова-Вазова ­ автор на противосъюзни статии в “Слово”.

Ал. Божинов.

Ненко Балкански, безскрупулен кариерист, човек на бившето м-во на просветата.

Любо Иванов, изключен от Съюза за противосъюзна дейност.

Васил Зидаров, скулптор на стол. община от преди 9.IX.1944 г., хитлеристки приятел, поканен от берлинския кмет Лудвиг Щеег като общ. скулптор да гостува в Берлин през 1942 г.

Горната картина, както виждате, дава достатъчно поводи да насочим вниманието си по друга линия, вън от наивното обяснение на нещата само с амбиции и апетити. Нещо повече: ­ горната картина, фон на която са регистрираните и нерегистрирани поражения в нашия сектор, тревожно сигнализира: Класовият враг работи в нашите редове!

Дали чуждите и враждебните на партията преди 9.IX.1944 елементи съзнателно организирано, по дадени директиви и план разлагат нашия сектор от идеологичния фронт на строящия се социализъм, или само запазили дълбоко в себе своята класово враждебна същина от преди 9.IX.1944 г., стихийно са превеждали рушителна антипартийна дейност, аз лично поне засега не съм в състояние да отгадая. По-важно в случая обаче е да се отбележи, че си обективната обществена стойност на резултатите от “работата” на групата и при първото и при второто предположение са едни и същи.

Изложих всичко това, като се стараех да бъда възможно най-кратък ­ за което пожертвах маса подробности. Старая се също така да бъда възможно най-добросъвестен и изложих само твърдо установени неща, за чиято автентичност мога да нося изцяло отговорност. Това изложение направих, защото мой партиен дълг е да улесня партията, която единствена може да поправи нещата на нашия сектор. Какви изводи ще направи от своя страна партията от това мое изложение и какво ще предприеме тя за да ликвидира тревожното състояние на нашия сектор, е вън от моята сегашна задача. Както казах в началото, въздържах се да Ви натрапвам тук мои лични преценки и изводи, но ако партията ми ги поиска, готов съм във всяко време да ги дам.

Защо изпращам Вам това изложение? Защото от мнението Ви по нашите въпроси, което отчасти узнах от новогодишния ни разговор, долових, че редица решаващи за нашия сектор неща са грижливо укрити или замаскирани с купешки  фрази пред Вас. А ние, художниците, държим Вашето мнение да е правилно осведомено, защото то е мнение на човек от партийното ръководство, който винаги е бил най-близо до нашето изкуство. Това не е “дипломация”, др. Червенков, както не бе дипломация и новогодишната ми наздравица, в която изказах съжаление за отдалечаването Ви от нас, както не бе дипломация и моята самокритика по повод наказанието, което партията ми наложи като “водач на група”. Аз тогава наистина подирих и открих вината за това наказание не другаде, а у себе си. Ако и никога да не бях водил антипартийна група. Вината ми бе, че в моята борба срещу групата на Керезиев имаше твърде много интелигентска наивност, половинчатост, нерешителност, че тая не по болшевишки водена борба, вместо да улесни партията и ръководенето на нашия сектор, наля вода във воденицата на антипартийната груповщина.

 

Александър Жендов       С композдрав (п) Ал. Жендов

Патриарх Евтими 27

Тел. 78662

* * *

Няколко заключителни думи:

Човек немее пред угодническия, чинопоклонически текст на гореизложеното писмо. И в същото време ­ толкова злъчен и безапелационен спрямо колегите... Само омерзение могат да събудят клеветите на Жендов, а за някои по слаби психически хора те са повод за още по-болезнено възприятие. Скоро след като на СБХ става известно съдържанието на горепосоченото писмо, секретарят на партийната организация Кольо Колев се самоубива.

Но Жендов плати за всичко с най-скъпото ­ живота си.

В първите дни след изпращането на злополучното писмо той получава обнадеждаващи сигнали, че ЦК на БКП е посрещнало с одобрение неговата позиция; че евентуално Жендов ще бъде новият председател на Съюза на художниците...

И изведнъж - гръм от ясно небе:

На 26 май 1950 г. Вълко Червенков произнася реч, публикувана в целия печат, стоварвайки тежкия си юмрук върху Ал. Жендов. Явно той не е забравил обидата спрямо вездесъщата си персона от фаталната новогодишна нощ, за която вече говорихме.

Червенков казва, че в Съюза има “група художници”, водещи “подривна борба против Партията и нейната линия в изобразителното изкуство”, възглавявана от Ал. Жендов.

По-нататък той нарича изпратеното от последния писмо “изложение, което не е нищо друго освен една платформа за борба срещу Партията, която “прелива чашата на всяко търпение”. Ал. Жендов според него е “станал изразител на индивидуалистичния буржоазен бунт срещу партийността в изобразителното изкуство, срещу ръководната роля на Партията” и “борбата против гнилата и разлагаща се западно-европейска култура”.

По-нататък той използва “дебелашкия” си език все по-остро: Ал. Жендов, според Червенков, “си е разпасал пояса” (SIC); “разнася “вражески лъжи” за “насаждане площаден вкус в изкуството”, за всяване на “административен терор” в Съюза, за “цензура” и “казармена дисциплина” и още ред “измислици и фалшификации, взети от арсенала на троцкистите, на титовци и на цялата онази сган от лагера на империализма, която бълва огън и жупел срещу нашето свето и справедливо революционно дело.”

Червенков изкрещява в лицето на Жендов “Вървете по дяволите! Партията само печели, когато се освобождава от такива любители на “свободата”. Според вожда Жендов е станал изразител на “буржоазния страх от народа в изкуството”. “Западната капиталистическа цивилизация е преизпълнила неговото сърце.” Той се бои от “бурния преход към новото, към социализма, от животворния и могъщ поток на истинското изкуство, който идва от Изток, от Съветския съюз”. Не пропуска да припомни: “Жендов неотдавна ходи да се “освежава” именно на Запад - в Италия, във Франция. Там е вързан, изглежда, пъпът му.”

И още, и още “Александър Жендов не цени и не уважава съветското изкуство... гледа не на Изток, а на Запад.”.

Страшни обвинения в едно страшно време. Червенков заключава: “Всякакви дискусии” с Жендов “са изключени” и безпощадно отсича, че последният надали ще намери сили да “се разоръжи” пред Партията, да приеме всички изказани оценки и по този начин да “спаси себе си”. Заканва се, че ако Жендов не се саморазобличи “Партията “ще поведе борба срещу жендовщината. И тогава нека се сърди на себе си.”9

Окончателният удар срещу Жендов бива нанесен на отчетно събрание на партийната организация при СБХ (започнало на 7 юни 1950 г. и продължило цели три дни).

И кой, мислите, е избран за “екзекутор” на Ал. Жендов?

Това е познатият с “благостта” си на цял народ: архи-простакът, неразбиращият нищо от изкуство ­ Тодор Живков.

Позовавайки се на заключението на назначена от ЦК комисия, която да обследва партийната организация при СБХ, той заключава, че Жендов и една малка група около него “систематически воюва против линията на партията” в “сектора на изобразителното изкуство”. Последният, според Живков, е “възглавил” антипартийно “разложително течение” в редовете на съюза. Жендов и “попадналите под негово влияние” са се превърнали в глашатаи на реакционно-буржоазното влияние в изобразителното изкуство.” Те “не признават голямото наследство на руското изобразително изкуство”, отричат “съвременното съветско изкуство”. Отричат и се борят срещу тенденциите на художествения реализъм”. Правешкият гаулайтер, на когото речта явно е написана от някой друг, заявява, че “на дъното на фракционните бобри” в партийната организация стои не друг, а класовият враг. Вражеска ръка движи и направлява действията на Жендов и другарите му”.

Разобличавайки “естетите-формалисти”, Живков призовава организацията да се прочисти, иначе ще бъде разпусната.10

А към Жендов отправя страховития въпрос: “Кой е зад вас?”, “Коя шпионска служба стои... кой ви движи и кой ви направлява?”

Богомил Райнов пише, че присъдата на Жендов била произнесена по същество още преди това  ­ нещо, което не бе известно даже на нас, противниците на Жендов”. По този начин той самият се причислява към екзекуторите на слабия като морал, но силен като творец - Александър Жендов.11 Същият този Райнов по-късно ще “подпише” смъртната присъда на мнозина свои “колеги”.

Малко преди това този човек бе писал за една от творбите на Жендов следното: “Явни формалистични белези носи композицията “Пред одъра на вожда...”, геометризиране на силуетите и гънките на облеклата, обобщаване на формите в духа на прочутия “синтетизъм”, условни плакатни багри, изразяващи, “вкусовщина (SIC!), наред с чисто технически недостатъци...”.12

И пак той - Райнов, свидетелства, че на споменатото събрание не някой друг, а “бившият приятел на Жендов” - Стоян Сотиров става и поставя въпроса за неговото изключване от партията.13

Смразени от чудовищните обвинения, всички присъстващи гласуват “за”.

Впоследствие изключеният от партията Жендов бива заобиколен от повсеместно равнодушие. На пръстите на едната ръка се броят хората, които се интересуват от неговата злощастна съдба.

Това е своеобразен сюжет от антична трагедия, гръмовержецът, устойчивият психически и физически творец, рухва поради наложения му от “партията-майка наказателен и дълготраен остранизъм”.

Вероятно като последица от огромния стрес, преживян от Жендов, скоро след това той се разболява от рак и умира.

Ала както е рекъл мъдрият наш народ: “Има грешка, но има и прошка”. За жалост никой не подава ръка на човешкото същество Александър Жендов през последните дни от неговия живот.

Що се отнася до Богомилрайновци, които приписват цялата вина за участта му на нищожества като Вълко Червенков, Тодор Живков, Елена Гавраилова... ще кажем:

И в отвъдното надали ще намерите “Мир за праха си”*, защото бяхте безчувствени, злобни врагове на Жендов и морални подбудители на неговото унищожаване.

Библиография

1 Б. Райнов, Лека ни пръст. Мир на праха ни, С., 2008, с. 71, бележка 2.

Б. Райнов, В името на отца, С., 2001.

3 Борби и чистки в БКП (1948-1953). Съставител: Л. Огнянов, С., 2001.

4 Срв. ЦДА, ЧП, 174, сп. 2, а.е. 4328, л. 1-19.

Б. Райнов, Лека ни пръст. Мир на праха ни, С., 2008, с. 77.

Г. Генов, Погромът над творците на изобразителното изкуство след 9.IX.1944 г., С., 2004.

В. Червенков, За науката, изкуството и културата, С., 1953, с. 189-204.

Б. Райнов, Лека ни пръст. Мир на праха ни, С., 2008, с. 67.

М. Огнянов, Борби и чистки в БКП (1948-1953), с. 261-263.

10 Пак там, с. 271-274.

11 Виж Б. Райнов, Лека ни пръст, С., 2008, с. 105.

12 Виж Г. Генов, Погромът над творците на изобразителното изкуство след 9.IX.1944 г., С., 2004.

13 Пак там, с. 102.

* Парафраза от корицата на последната книга на Б. Райнов.



Още статии по темата »




М н е н и я

от: Ragooda, ( m.qafrund@yahoo.de )
публикувано: 21.03.2012 11:55:07 часа

That's a sensible answer to a challenging qtuseion


от: Loren, ( harwell.joe@gmail.com )
публикувано: 19.11.2011 22:33:59 часа

Last one to uitilze this is a rotten egg!



И з п р а т и   м н е н и е

Име:
E-mail:
Мнение:
Въведи числото в дясно: verification image, type it in the box





  начало   Кои сме ние   история   контакти   връзки   МУЗИКА   история на изуството   Форум МАКЕДОНИЯ   ЕСЕИСТИКА   Литература   Нашата книжарница предлага